Благоевградчанката Алекс Богданска: Боя се да се видя в истинската си светлина, да видя недостатъците си

Животът на благоевградчанката Александра Богданска е като увеселително влакче – с онези резки изкачвания и сътресения по трасето, които тя редовно споделя с последователите си в мрежата. Същата тази мрежа, която се опита да я смачка тогава, днес е основният източник на доходите ѝ. Инстаграм превърна Алекс в звезда и човек, с когото малки и големи компании се съобразяват. По професия инфлуенсър, но по призвание модел за подражание (и с добрия, и с лошия си пример), тя държи винаги да е автентична. Такава я усети и екипът на D! VA, който я покани за корица.,пише divamagazine.bg 

Алекс, за всички бе изненадваща появата ти на червения килим на фестивала във Венеция – едно от най-бляскавите киносъбития. Как получи покана?

Екипът ми казва, че е въпрос на труд и постоянство, но аз смятам, че така е било писано. Поканата дойде от една голяма международна група, с която работя в последната година и половина. Част от тяхното портфолио са и Armani Beauty, които са официални партньори на фестивала във Венеция. Изпратиха мейл и бях на косъм да им откажа заради дублаж с друг ангажимент. 

Сериозно? Да откажеш да си на червения килим до Джордж Клуни, Адам Драйвър, Джесика Частейн и куп холивудски звезди?

Да, хората, които ме познават, знаят, че дам ли дума за нещо, каквото и да ми се случва, не се отмятам. Приемам сериозно обещанията си и живея по правилото: не прави това, което не искаш на теб да ти се причинява. Тогава приятелки, на които споделих за Венеция, ме накараха да опитам да съчетая двете неща, като отложа ангажимента си в България. За щастие, оказа се възможно и така успях да бъда на този фестивал. 

Звучиш като човек, който не е много наясно колко голяма чест е да си на червения килим във Венеция.

Права си, защото преди да се докосна до емоцията и организацията, нямах усещането за чак такава изключителност. Може би защото не деля клиентите си спрямо това колко е голямо името им, брандът или бюджетът им. За мен всички в основата си сме едно – хора, равни. 

С какво ще запомниш участието си?

Организацията беше невероятна. Моето излизане на червения килим бе в групата на инфлуенсърите. Още щом стъпих, отвсякъде ме наобиколиха фотографи, започнаха да ме викат да се обърна към тях… Изживяването е като по филмите – усещането е като че си звезда. След това влязохме на премиерата на „Ферари“ с Пенелопе Крус в главната женска роля. Изпълнението ѝ буквално ни отвя. Имаше невероятен контраст между подготовката и еуфорията на събитието и ефекта от този толкова дълбок и драматичен филм. 

Мястото, на което бяхме настанени по време на фестивала, също беше много впечатляващо. Намира се на 20 минути от Венеция с лодка, отдалечено от всичко и под огромни мерки за сигурност. Беше ни забранено да споделяме името на хотела и локацията си. 

Успя ли да създадеш полезни контакти в тази обстановка?

Имах удоволствието да срещна много интелигентни момичета, създатели на съдържание от цял свят, чудесно подбрани от организаторите, и се потвърди моето наблюдение, че все повече сред успешните хора се цени не само постижението, но и начинът, по който е постигнато. Дали си останал човек по пътя към върха, дали си бил нежен, има ли лекота, грижа към другите или си ги тъпкал в името на целта си. Добрите хора са на изчезване и мисля, че това ги прави много ценни в нашето комерсиално общество. 

Не е ли много лесно да се говори от тази позиция за лекота и финес, когато самата ти вече си постигнала успех и си привлякла внимание?

Може би е, но не съм от хората, които постигат успех с пробивност в битка с конкуренция. Дори не зная как са ме избрали от Armani Beauty и не се интересувам защо са го направили. Вярвам, че това е част от доверието, с което трябва да посрещаме съдбата си. Всеки си има мисия. Имам достатъчно примери около себе си: ако човек превърне някоя цел в своя фиксидея, не вижда нищо друго около себе си, става агресивен в преследването и в крайна сметка губи много време и енергия. А неговата цел продължава да го избягва. 

Сблъсквала ли си се с този сценарий?

Може би моята лична битка да приема себе си такава, каквато съм, е нещо такова. От малка се мъча да се самоопределя. Ако ме питаш дали съм слаба или дебела например, в различни периоди на еднакви параметри ще получиш различни отговори. Нямам правилна представа за себе си и къде се намирам. Не съм се научила да обичам себе си. 

Една популярна мантра, в която се провалят много жени. 

Знаеш ли, след развода бях в тежък период и известно време ходех на психолог. От него имам една любима мисъл: Алекс, най-трудната среща в живота ти ще е с теб самата. 

Боиш ли се от това какво ще срещнеш? Да, мисля, че се боя да се видя в истинската си светлина, да видя недостатъците си. Заради това вероятно имам и страх от самотата. Постоянно съм сред хора – винаги търся приятели, компания, разговори, да правя нещо, за да не оставам сама със себе си. Да не човъркам в същността си, макар да зная, че това е единственият начин за израстване. 

Как човек, толкова неуверен в стойността си, може да бъде инфлуенсър? Лесно – у мен има постоянно желание да се докажа и да съм професионалист. Когато върша нещо, искам да го направя качествено. Това ми придава стойност и така се валидирам пред света. Нямам самочувствието, че съм нещо повече от хората, които ме следват в Инстаграм. Всъщност често се поставям под тях в представите си. Под всеки, който ме гледа с възхита. И това е моят скрит коз. Заради това ме харесват последователите ми. 

Инфлуенсърът обаче е и човек, пример за подражание в обществото, нали? Какъв е примерът, който искаш да дадеш?

Моето послание е да не се предаваш. Аз съм непримирим човек, който постоянно се вкарва в някакви трудности и после се вади от тях. Например наскоро счупих предната броня на автомобила си и много се ядосах в началото. Имам спортна кола, много неподходяща за нашите пътища и за разсеян шофьор като мен, но пък страшно си я обичам и не я сменям. Чупя я, поправям я и пак карам. Ситуацията се случи точно когато бях взела сина си Габриел от детска градина и почнах да мисля как ще останем без превоз, колко ще е мъчно, докато ми я върнат от сервиз… Тогава той много спокойно обяви: всичко ще бъде наред. Сякаш за секунда ми просветна, че е прав и че не какво ми се случва, а начинът, по който избирам да го приема, е най-важен. Ето – здрави сме, няма пострадали, една броня ще се ремонтира. Не бива нещо такова да променя усещането ти за живота. 

Т. е. твоето послание към последователите ти е – каквото и да ви се случи, всичко ще е наред.

Не искам да показвам само лъскавото и доброто в живота, колко съм щастлива и къде пътувам. Не искам хората да ме свързват с това колко съм успешна или къде ме канят. Понякога съм и лош пример, не го крия. Правя грешките, които всички правят, просто имам трибуна. Моята роля в живота е да бъда истинска в интервюта, при участия, в мрежата. Питат ме – не се ли притесняваш какво ще кажеш… да не сбъркаш. Никак – ако си себе си, няма как да дадеш грешен отговор. Това си просто ти – говориш от сърце и душа. Ако излизам пред камерите с претенция, самочувствие на измислен герой, тогава ще се притеснявам дали няма да кажа нещо грешно. Затова не го правя. Предпочитам да живея с повече лекота. 

Забелязала съм, че има огромна разлика в начина, по който изглеждаш на снимки – някак сериозна, леко bitchy (критична), дори надута, докато във видеата си ведра, жизнена… У мен живеят две жени и явно така намирам начин да ги изявя. Като гледаш снимките ми от Венеция, не може да допуснеш колко съм притеснена. Треперя, но изглеждам много уверена, и точно това беше коментарът на близките ми. В същото време, когато снимам видеа, показвам забавната си страна и тази част от работата ми също носи много удоволствие. 

Съмненията явно са се превърнали в мотора, който те задвижва професионално, но кажи ми откъде все пак набираш кураж да продължаваш? Моята увереност дойде при най-голямото ми сътресение. Тогава видях, че светът не свършва, дори всички да те сочат с пръст и да те хулят. Това се случи в историята с изневярата с Даниел… Тогава се срамувах да изляза от вкъщи. Бях изпаднала в депресия. Щом се съвзех от това, осъзнах, че няма какво да ме бутне. Почувствах се свободна. Беше най-големият линч в живота ми. И го преживях, продължих. 
Знаеш ли, странно е, че хората, изглежда, забравят бързо всичко, което не ги касае лично. Ето, наскоро едно момиче, което следва профила ми, ме попита за някаква моя процедура. Аз съм от хората, които обичат да са в помощ, и веднага реших да ѝ отговарям. И тогава погледнах историята на комуникацията ни – оказа се, че през 2016 г., точно в ескалацията на скандала с Дани, тя ми е писала ужасни неща с невероятна жлъч. 

Как се почувства?

Засмях се. Хората невинаги знаят какво се случва в живота на другите. И са склонни да съдят. Да улавят по тази чужда емоция и да я следват. Това не значи, че са лоши, а просто податливи на влияние. 

Не е ли обаче този стаден принцип това, което довежда към теб толкова много последователи и съответно повече работа?

Хейтърите са най-големите ми фенове. Те дебнат да стъпя накриво. Доброжелателните хора може и да ме знаят – има някъде там една Александра, която споделя забавни неща, но хейтърите следят всяко мое стори, за да докажат, че нещо не ми е наред. Искат да ме видят грозна, с неправилен словоред, да ме разконспирират… Те знаят цялата ми биография. Понякога по-добре и от мен даже (смее се). 

Струва ми се, че вие, инфлуенсърите, също търсите тази обратна връзка, за да се захранвате. Не нарочно, но е част от процеса. Понякога като коректив. Над 500 000 души те следят в Инстаграм, как успяваш да отговаряш на всички?

Мисля, че това е моята работа. Моята доза полезност. Харесвам да помагам на момичетата и на жените, които ме следват, да се сдобият с нещо, което са видели и научили чрез мен. 

Разглези ли те това постоянно да получаваш подаръци, покани?

Не виждам нещата по този начин. Самите фирми откриха ползата да рекламират чрез нас. Светът се промени – ако преди големите модни къщи избираха моделите, които да използват, за да ги представят, днес лицата, които се харесват в социалните мрежи, диктуват какво се носи. Интересът към личността привлича към продукти, а не обратното. 

Каква част от гардероба ти са дрехи от рекламодатели?

Получавам много подаръци, но не съм вещоман. Нищо не стои затрупано в гардероба ми. Раздавам на приятелки, а най-щастлива е моя по-малка братовчедка, която редовно захранвам с нови дрехи. Това е моя екологичен подход, както е модерно да се казва. 

Ти хващаш ли се на клопките на маркетинга в мрежата?

Приятелите ми много се смеят, защото съм инфлуенсър по професия, но съм човекът, който най-лесно се повлиява от инфлуенсъри. Много съм податлива на всякакви новости и като видя нещо интересно, веднага искам да го пробвам. 

Ще те върна назад във времето, в което започна твоят възход в Инстаграм, праз годините, когато с бившия ти съпруг Даниел Петканов започнахте да създавате съдържание за социалните мрежи. Как ви хрумна това?

Помня този период – името Петканови беше нашият бранд. Всичко се случваше с лекота, естествено. Когато с Дани започвахме, още не се говореше за инфлуенсъри – нямаше „учебници“, нямаше курсове. Напипвахме средата в движение – не просто показвахме продукти, дрехи, услуги, които някой да си купи, но разказвахме случки, ситуации. Наши лични. Едно от видеата ни с най-много коментари е за желанието ми да имам мой собствен дом, за да се чувствам сигурна и свободна. Дани беше на обратното мнение и помня, че тогава с месеци ни спираха непознати, за да споделят своята позиция. Хората искрено се вълнуваха как да ни помогнат да разрешим тези разногласия, а усещането беше велико! 

Чарът ви като двойка със сигурност привлече внимание, но пък това, че работите заедно, не развали ли любовта?

Ще те изненадам вероятно, но една от трудностите на професията инфлуенсър е, че не знаеш кога да спреш. Още ми е трудно да го правя дори когато съм сама. Работя по цял ден, докато обядвам, вечер, преди лягане, почти постоянно. Това че нямам работен график, подчинява целия ден на ангажиментите ми. Така живеехме и с Дани. Нашата спалня беше всичко друго, но не и място за почивка и интимност. Беше си и офис с компютъра, на който монтирахме клипове, и зала за тренировки с дъмбелите, които се мотаеха в краката ни. Сливахме интимна, социална и работна среда в едно и това беше огромна грешка. Сега, вече сама, осъзнавам, че човек без екип е нищо. Преди сама правех клиповете си, монтирах ги, отговарях на мейли, комуникирах с клиенти, пишех фактури и плащах данъци. Но вече имам фотограф, монтажист, агент, ПР – все хора, професионалисти в своята сфера, и мога да си позволя да се занимавам само с креативната страна на работата си. Това, което най-много обичам и умея най-добре. 

Какво научи от всичко това, което преживя и сподели публично?

Да не се състезавам с мъжа до себе си. С Дани често го правехме – кой ще вземе повече работа, кой ще привлече нови клиенти. Той се сърдеше, че приемам толкова много ангажименти, защото очакваше да прекарвам повече време у дома. В същото време аз никога не съм била от типа жени, които ще приемат някой да ги издържа. Това не ме прави щастлива и пълноценна. Възхищавам се на майките, които могат да се посветят на децата, на дома си, защото аз не умея да живея по този начин. 

Страда ли любовта от това, че е на показ?

Щастието обича тишина. Повече няма да направя грешката да допускам хората до спалнята си. Не е проблем хората да знаят с кого си, но винаги трябва да оставиш интимно пространство, до което да нямат достъп. 

Изчезна ли желанието ти да споделяш моменти от живота си след раздялата с Дани? Научих се да правя по-добра преценка. Ако нещо би могло да помогне на последователите ми, споделям го. Ако е просто лична рецензия – не. Така мисля да процедирам и в отношенията си – любовните, личните и с детето си. Тези интимни моменти няма нужда да бъдат споделяни в мрежата. 

Колко време на ден прекарваш в ровене в Инстаграм? Много малко, главно когато публикувам сторита и постове в моя профил, задържам се, за да видя първите няколко поста във фийда ми и историите на по-близките ми, но това е. 

Тогава как хващаш тенденциите? Отдавам го на усет. И агентът ми това коментира, че улавям нещата по интуиция. Понякога си мисля, че ако има нещо, за което съм родена, то е тази професия. Не гледам и не копирам други. 

Замисляла ли си се какво ще правиш, ако Инстаграм изчезне?

Толкова съм адаптивна, че не изпитвам никакви притеснения какво ще работя, ако това се случи. Адаптивността, гъвкавостта са качества, на които искам да науча и сина си Габриел. Работата не ме плаши – мога да правя всичко, за да изкарвам пари – за живота си, за образованието на детето си. Защо например да не карам такси? Не се боя, че някой ще ме свали от трона, ако ме питаш това. Когато човек има здраво ядро, нищо не може да го разклати. 

Откривам противоречие в думите ти – как постоянно търсиш валидация чрез работата и външността си, а в същото време имаш здрави устои?

Разбирам, че не съм перфектна, и не се боря за перфекционизъм. Зная, че има много по-красиви, по-умни, по-кадърни от мен. Приемам да съм неперфектна и ако някой ми сочи моите недостатъци, не ме разстройва. Един от триковете, които научих, когато започнах да се изявявам на сцена, беше да си призная най-големия срам пред публиката. Така я лишавам от възможността да ми намери кусури, с които да ме уязви. Ако можеш пръв да се надсмееш над себе си, отнемаш предимството на другите да го направят. Обезоръжаваш ги. 

Какво печелиш от това?

Има един термин, добил популярност напоследък – импостер синдром (синдром на самозванеца, състояние, при което човек се съмнява в уменията и успехите си; има усещането, че е „измамник“, всичко постигнато е чист късмет и не заслужава постиженията си). Мисля, че страдам от този синдром. Колкото и да направя, дори да получа признания, похвали, винаги ще намеря начин да ги омаловажа. „Е, какво толкова“ може често да чуеш от мен. 

Май четеш много по темата, в какво друго търсиш развитие?

Освен психология старая се да уча езици, интересувам се от маркетинг. Предполагам някой ден, когато не се занимавам с Инстаграм, ще продължавам да работя нещо, в което има много общуване. Обмисляла съм да продуцирам и преди година дори кандидатствах със свой проект в една телевизия. 

Може би е рано да го обмисляш, още си само на 29, но как приемаш остаряването и факта, че то вероятно ще промени ангажираността ти като модел, инфлуенсър?

Преди години в свое видео бях казала, че жената има срок на годност, и тогава феминистките ме нападнаха жестоко. Не робувам на клишетата, свързани с възрастта, но осъзнавам, че може би с годините самата аз няма да искам да работя толкова интензивно пред камера. 

Планувам след 40 да забавя темпото, да се науча да си почивам, защото сега не мога. Обещавам си да живея в къща с двор, сутрин бавно и спокойно да си пия кафето, стъпила върху тревата, заземена. Затова и сега работя на тези обороти, за да мога да си го позволя. 
Усещам, че говориш с ентусиазъм за този момент.

Чакам си го и не се боя от годините. Имам и прекрасни примери около себе си – мои приятелки, които ми показват, че когато духът е жив, в кондиция, тялото също не старее. 

Това ли е причината да станеш лице на българската козметична марка Yenges – търсиш еликсир за младост?

Не харесвам застоя и обичам да общувам с хора, които полагат усилия да се развиват, като създателите на тази марка. При първата ни среща те бяха допуснали известни грешки и аз си позволих да ги коригирам. Това много ги ентусиазира и така започна нашата съвместна работа. От Yenges ми позволиха да изградя визията на един бранд по начина, по който сама бих искала. Почувствах се част от този проект в много личен план. 

Как измерваш успеха си?

Моята цел на този етап е моят бранд, моето друго дете, името ми да получат най-добрия екип, с който да се развиват. След толкова години успях да ги изчистя от лошата репутация, с която ги свързваше скандалът. Сега малко по малко се доверявам на други да се грижат за тях и самата аз поглеждам към все повече възможности да покажа коя съм.